погубен

Кой очите ти затвори?
Кой ръцети ти окървави?
Кой словата ти внуши?
Кой омрзата ти подари?

Ден, седмица , месец минава
А ти потъваш вече в забрава!
Силен, здрав и непобедим?
Имаш ли проблем преодлим?

Кой сърцето ти разби?
Кой душата ти открадна?
Кой сълзите ти използва?
Кой тялото ти погуби?

В тишина на нощта, тя стоеше в малката си стая и наблюдаваше през прозореца светлините на града. Този град бе и дал както и свобода, красота, щастие и незбравими мигове, така и бе дал и толкова много болка, несбъднати мечти, жестоки съдби , с които се срещаше всеки ден. Тя тихо редаеше, а сълзите падаха върху олющената дограма. Всяка една от тях кънтеше в ушите и. Запали цигара. Погледна нагоре и издиша тежко дима. Отпи от чашата с червено вино и го остави няколко секунди в устата си,за да му се наслади и лека по лека преглътна тази прекрасна глъдка

Ежедневие

Сърцето с тътен в главата ми кънти,

Душата ми с объркване сумти.

Изглежда толкова просто и логично,

А думите смеят се без спир локанично.

Видях, спрях, обърнах се и пак!

Напред, назад в страни и на!

Сблъсък, болка , красота усещане пак!

Смях, плач, вода, огън и тишина!

Ах, тази тишина, умайна и сладка

Като коприна скъпа и гладка!

Погледът му без думи говори,

А усмивката ни ме покори!

Как, кога, защо? – Незнам.

Вчера, днес,утре? – незнам.

Не ме и интересува, няма значение

Избягах вече от това ежедневие!

Сън- реалност

Седя и аз незнам къде. Около мен само едно празно поле, не виждам край, нито начало. Седя така в нищото! Поглеждам нагоре към небето, орелът лети и дебне своята плячка. Разтварям ръце като криле и искам да полетя с него, да видя всичко от високо и аз да дебна плячката. В този момент усетих вятъра между пръстите си, той се къчи нагоре по косите ми, разроши ги и сякаш ме галеше и говореше: „ Ела, мое дете, полети заедно с мен.”. Погленах надолу и видях, че съм затънала в блато. А сега? Вятъре, о вестительо, този който вижда всичко, който не забравя, кажи ми какво да правя? Не мога да полетя заедно с теб, не мога да направя крачка напред, нито назад. И ето сълзите ми се стичат от очите ми и не могат да спрат...

„Събуди се!” – чух глас. Над мен се е надвесила красива жена. О, Господи, колко е красива, дали е мираж това? Тя е с дълга гъстта черна коса до кръстта, пъстри очи, бяло лице като сняг, с дълги бели пръсти... „Колко е чиста!” - си казах аз... Реших да и проговоря, но бях толкова безмълвна, бях в шок... Набрах сетни сили и я попитах:

- Коя си ти?

- Аз ли? Ти, ако незнаеш коя съм, тогава кой ще знае?

- Но аз ... Аз ... Не съм те виждала до сега, какво правиш в моята стая, в моя сън... Ама аз сънувам ли?

Чу се продължителен смях, но не беше зъл, нито добре настроен ... просто смях..

Тя се обърна към мен, изчисти сълзите ми и съвсем тихо прошепна:

- Мило дете, кое наричаш сън? Ако сънят е приказка, значи определено не сънуваш! Ако сънят е твоите чувства, значи определено не сънуваш! Ако сънят е врата към друг свят и друг живот, значи определено не сънуваш! Но ако сънят е реалността, ами тогава наистина сънуваш!

- Реалност ли? Сънят как може да бъде реалност? Той по скоро е една измислица която се крие дълбоко в мен! Щом съня е реалност, защо ме събуди, и от какво ме събуди? От живота ? Това моя живот ли беше? Коя си ти, пак те питам?

- Ах, малко момиче, колко си наивна! Не знаеш ли, че всеки твой сън е всяка отделна реалност! А аз коя съм ? Незнам, плод на твоето въображение? – пак този смях преглуши стаята- Аз съм тази, която иска да ти подаде ръка, за да можеш да излзеш от своята болка ...

- Как да те наричам?

- Душа!

- Коя съм аз, Душа?

- Виждала ли си, катранена дупка? Това си ти! Сърцето ти иска да избяга от теб, тялото ти не иска вече да те вижда, а вътре в теб чернилката гори... върти се ... само трябва една клечка кибрит и цялата ще пламнеш....

Сълзите почнаха отново да горят върху лицето ми, и бвано падаха надолу... Погледнах и видях, че не съм си в стаята, нито на полето, бях в една яма и до кръстта бях погълната в блатото, което видях преди малко... Почнах да крещя ... О, Господи никой не ме чува... Даже и Душа не ме чу... Пак извиках с последни сили:

- Събуди ме! Заповядвам ти, Душа събуди ме!

Пак този проглушителен смях и тихи думи:

- Как да те събудя, ти не сънуваш! Как да ти помогна, като не искаш да ти помагам! Ти – сочи ме злокобно с пръст – мразиш света, мразиш себе си! Ти се изяждаш от вътре! Ти не искаш да живееш!

- Не е вярно! Не мразя никой! Искам да живея! Искам да се боря!

В този момент лицето и се промени, добрите и черти изчезнаха, очите и станаха бели, косите и се разбушуваха и се превърнаха в змии. Удари ме! Толкова силно ме удари, че земята се разтресе!

- Лъжкиня ! – извика тя – Кого лъжеш себе си ли ? Мен?

- Не лъжа, Душа! Наистина не лъжа!

Тя стоеше пред мен със своята мощ и злина , ръцете и почервеняха , станаха кървави... Докоснах я ... и в този момент видях кръвта ! Тя беше навсякаде! На мястото където преди малко имаше блато, имаше само кръв!

- Пий! – със злобна усмивка ми прошепна тя.- Нали това искаш! Да изпиеш кръвта на всички! Нека другите да страдат, нали?

В този момент погледнах към небето видях орела,а той с една черна надсмешка ме гладаше. Докато преди малко бяхме приятели и събратя, в този момент аз бях негова плячка... Душа ме прегърна. Змиите почнаха да ядат лицето ми. Ръцете и се впиха в гърба ми и смучеха енергията ми. Очите, бели, се втренчеха в мен...

Изкрещях! Бляснах я, от къде намерих сили незнам, и почнах да се катаря нагоре! Катеря се! Пръстите се забиваха в меката пръст! Тялото ми беше цялото в кръв, но продължих да драпам нагоре и нагоре! Светлина! Ето, края, качих се ! Погледнах надолу! Душа с цялата си злина се блъскаше в стените и плуваше в кръвтта! Обърнах се и видях пътя! После пак погледнах надолу и подаох ръка:

-Хвани ме!- крещя аз – Хвание ме, Душа, моля те! Искам да те спася! Виждам пътя, мога да тръгна, но не и без теб !

Тя ме погледна, хвана ми ръката! Издърпах я! Когато се качи беше красивата жена, която ми се яви в началото. Прегърнахме се и безмълвни тръгнахме по пътеката. Вятъра беше нашия пазител, а орела беше нашите очи! Слънцето галеше лицата ни. И за пръв път аз се усмихнах, но този път от моята душа дойде усмивката. Разтворих ръце, вятъра ме грабна и полетях. Душа ме последва...

„Събуди се!” – чух глас. Над мен е майка ми... Усмихнах се и я прегърнах и казах:

-Обичам те! Научих се да обичам! И вече душата ми е с мен!